".....най-далечното разстояние, което изминава, е между вчера и днес; най-голямото приключение е разглеждането на стари снимки. Повествователният ритъм е бавен, даже протяжен и повторителен – като сезоните на природата, с която се търси съзнателна аналогия; любителят на приключенски романи бързо ще се отегчи и ще замине на кино. Вместо това, обаче, текстът предлага друг вид пътешествие, което героинята му извършва, докато си седи у дома. Това е приключението да пътуваш из себе си, напред и назад във времето, наречено човешки живот, да издърпваш нишки от кълбото на сплетените спомени, да тъчеш образа на съдбата си...."Милена Кирова, в. "Култура"

Начало> 1>> 2>>> 3>>>> 4>>>>>

кой е този град

в който жените
седят по тротоарите
стиснали глави в ръце
като ученички
медицинските топки
в часа по физическо
град в който
тъгата се просмуква
и не изчезва
дори в събота вечер
в оскъдната светлина на лампите
в силуетите зад стъклата
по фасадите по улиците
в безпричинно веселите тълпи
безпризорните кучета и деца
в миризмата им в шума
в колите трамваите автобусите
някакви се целуват
започва да ръми
гръмва пиратка
толкова излишни подробности
за да се преживее вечерта


Така в „Зими и лета“ усещането за безвремие води към вечното време на скептичната и парадоксална източна мъдрост. Тук с изострен страдалчески патос се размишлява върху широк кръг от битови, етични, естетически явления, чиято концентрична кръговост се начупва от неспокойното съзнание. Изход от безпътствата на модерната цивилизация се търси в своеобразно ново Дао.