Четвъртък, 28 Юли 2022
Портал "Култура"
ВЪРХУ ТЪНКА ЛЕДЕНА КОРА
от Десислава Неделчева
Много естествена в книгата на Имреоров е комбинацията облак-дъжд-спомени-минало-време и облак, който си иска обратно дъжда. Стихотворението „Септември“ е нещо като отличник в книгата, един от многото, с хладна и твърда структура, обладано от темата за времето, без сладникавост, с достатъчно тишина. Към края стои едно, още по-лаконично, в два реда, антонимно „колко бавно се превръщаме в себе си. / колко бързо си отиваме“. Подозирах двупосочката „бързо-бавно“ и миналото, което пасва на различни отговори, но откъде идва това „след три минути”? Докато времето у героя расте и миналото го затрупва, предстои съспенсът. И фаталното се случва. Човешкият организъм може да издържи до три минути без кислород, преди да започнат да настъпват необратими увреждания. След три минути „ще изчезнам / и стаята ще се напълни с вятър“. Миналото ще се разхвърчи, възрастният ще се върне в детето и т.н. Неочакван и пълен обрат. Сега разбираме как през цялото време, докато сме чели спокойната, изпълнена с бъдеще книга на Вангел Имреоров, сме стъпвали върху ледена кора или горещ вулкан. Думите са удържали стихията на нашия живот и залогът е бил непосилен. Дори да си разменим животите, пак сме в рамките на човешката участ. Тогава нашият герой би предпочел нещата отново да се отлепят от думите, телесното да се превърне в „дим и пепел“, а думите все пак някъде да останат.
Още
Понеделник, 21 Март 2022
Издателство за поезия "Да"
ДА СЕ ОТКАЖЕШ ОТ РАЯ
Джак Гилбърт е роден през 1925 г. в град Питсбърг, щата Пенсилвания. Работи като пътуващ търговец, служител във фирма за борба с вредителите, металург. През 1962 г. излиза дебютната му стихосбирка, която го превръща в литературна знаменитост, но скоро след това той напуска САЩ и се оттегля от обществения живот. През следващите десетилетия живее в Италия, Гърция, Англия, Дания. За цялата си кариера публикува пет стихосбирки, всяка от които е оценена високо, макар че самият Гилбърт остава в публична сянка. Четвъртата му книга, „Да се откажеш от рая“, получава Националната награда на критиците на САЩ. „Известен с отказа си от известност“, както пише „Ню Йорк Таймс“ по повод смъртта му през 2012 г., Джак Гилбърт е един от скритите диаманти на американската поезия. Писателката Меган О’Рьорк го описва по следния начин: „Гилбърт не е просто забележителен поет. Той е поет, чиято прямота и яснота ще се харесат на много читатели... поет извън времето си, който практикува поетика на чистотата в един все по-какофоничен свят – лиричен призрак на една неслучила се литературна история“.
Джак Гилбърт умира през 2012 г. в старчески дом в Бъркли, Калифорния, но камбаната на поезията му продължава да звучи, макар да са малцина онези, които са имали щастието да чуят бистрия `и звук. За целия си живот той издава едва пет стихосбирки, но всяка от тях е значима, изпълнена със смисъл, докосваща сърцето. „Да се откажеш от рая“, излязла през 2005 г., остава все пак любимата му. Непреклонният му отказ от публичност вероятно го е лишил от по-широка популярност сред читателите на поезия и го е оставил на ръба на литературния канон (въпреки всъщност немалкото официални награди), но отказът е този, който му е позволил също така да се превърне в големия поет, който имаме днес пред себе си. Гилбърт отказва рая, защото той вече живее в него, в истинския, тук, на земята.
„Гилбърт не е просто забележителен поет. Неговата прямота и яснота ще допаднат на много читатели – на тези, които не могат да понасят самосъзерцаващата се мъглявост на голяма част от съвременната поезия… Гилбърт е рядкост, особено в днешни дни: поет извън времето си, който практикува изчистена поетика в един все по-какофоничен свят – лиричен призрак на една неслучила се литературна история.“
Меган О’Рурк, „Слейт“
„Когато става въпрос за светоглед, ние сме склонни да се сблъскаме с фалшивия избор: или сме реалисти, които твърдят, че светът е ужасен, или наивни оптимисти, които твърдят, че светът е прекрасен и си затварят очите. Гилбърт избира средния път, по-добрия път, мисля: той ни казва, че светът е ужасен и прекрасен едновременно и трябва да му се радваме.“
Меган Елизабет Гилбърт, „Атлантик“
Още
Неделя, 20 март 2022
Култура 03 (2986), Година LXVI
ВЕСТИТЕЛКА НА УТЕХАТА
от Катя Атанасова
Въпреки първите ѝ стихове, посветени на природата и музиката, в които предишен или съвременен читател би открил нещо за себе си, в тази книга няма да прочетете нищо, което да е познато. И ще е трудно, но възвисяващо. В послеслова на „Смъртта още празнува живота“ Любомир Илиев споделя казаното от Гюнтер Грас, който му дава стихове на Закс – на думите на преводача: „Не ? разбирам всичко…“, Грас отвръща: „Аз също. Но и това, което не разбирам, е голямо“.
Какво изрича гласът в тази поезия? За какво скърби и как е възможно „адът“, преживян лично, но и изстрадан чрез съдбата на своите, на множество хора – мъже, жени, деца, да бъде изказан? Да бъде трансформиран. И в какво?
Гласовете, които звучат в тази поезия, са много – те са хор като в древногръцка трагедия – „на мъртвите“, „на спасените“, „на сенките“, „на дърветата“, „на утешителите“, „на неродените“. Плач, скръб, дълбинни, сякаш из недрата на цяло едно човечество. Но и жалост, едва доловимо дихание на прошка, на надежда може би – „Като пеперуди / ни ловят преследвачите на копнежите ваши, / като песен на птица, продадена на земята – / ние, ухаещите на утро, / ние, бъдещите свещи за вашата скръб“.
Може да се прочете на немалко места за връзката на поезията на Нели Закс с възгледите на Мартин Бубер и неговата „философия на диалога“. И вече насочен, читателят може да открие тази свързаност. Струва ми се, че много важна тук е особената връзка между човека и Бога. Мистицизмът на поетесата, библейските мотиви, пророческите прозрения са трансформирани през личното – Бог е в човека и той има правото, а и смелостта да прорицава. Да казва. С чисто сърце. И с благословията над изстрадалия. И да живее!
Красива е скръбта в тази поезия, толкова е силна и толкова фина, казва дори невъзможното за казване: „там, където умират деца, / и най-тихите неща стават безприютни“. Много безприютност откриваме, а и усещаме в тези стихове. Човекът не е на мястото си, той все бяга, все е другаде… „И никой не знае накъде.“
Още
Сряда, 22 Декември 2021
Младежки театър "Николай Бинев", София
18:30-20:00
ПРЕМИЕРА НА НЕЛИ ЗАКС
"СМЪРТТА ОЩЕ ПРАЗНУВА ЖИВОТА"
Представяне на стихосбирката "Смъртта още празнува живота" с участието на преводача Любомир Илиев, Кирил Василев и Стефан Иванов. Стихотворенията ще прочете актьорът Станислав Кертиков. Подборът на преводача е от шест стихосбирки на Нели Закс. В послеслова си той пише:
"Поезията на Закс, от която лъха на дим от крематориум, живее от изумително непосредствената връзка с нейната изстрадана участ, обективира тази участ, очиства я от всичко случайно и лично. И стихосбирките ? от 1940-те и 1950-те години, и белязаната от умора нейна късна лирическа жътва са част от този единен, написан сякаш на един дъх прочувствен реквием за жертвите на Злото. Още повече че зрялата поезия на Нели Закс органически отхвърля марионетните стереотипи, които налага индустриалното общество, решително не приема заученото, автоматичното, инерционното, всичко онова, в което се провижда познатата `и до болка заплаха от „зловещия кукловод“, признавал, както е известно, само академичното изкуство и предавал на огъня книги и картини, преди да почне да хвърля в него хора."
А ето и част от словото на Фридрих Витиг по случай удостояването на Нели Закс с Наградата за мир през 1965 г. :
„Нели Закс се слива с жестоката участ на своя народ, но с крехкия си глас сякаш преобразява зловещите
изпитания: земната тежест става лека като дихание, ужасът се превръща в строфа, дивото се обуздава и противно
на всякакъв предишен опит до нас стига музиката на побратимяването и мира.“
Ханс Магнус Енценсбергер казва за поезията на Закс:
„Струната на нейните стихове звънва и у мен с нещо, което нито може да се опише, нито да се измери – но трепти със собствена поетическа магия. То невинаги стига до мен веднага, понякога ми се налага да чета един и същ неин стих по няколко пъти, да правя справки в дебели книги.
Но толкова по-голяма е радостта ми, когато този неин глас ме отведе в непознати за мен сфери.“
Още
Събота, 11 декември 2021
Тоест
ПО БУКВИТЕ: МИШЕЛ СЕР,
ЛИДИЯ ГИНЗБУРГ, НЕЛИ ЗАКС
от Зорница Христова
Теодор Адорно може и да казва „да се пише поезия след Аушвиц е варварство“, но после се поправя – признава, че страдащият може да търси изказ така, както изтезаваният има право да изкрещи. Поезията на Нели Закс обаче е не само крясък на болката, а е връщане на свещеното. Когато един народ е изтребван и унизен, поставен в ролята на жертва, тогава е застрашена сакралната връзка между тези, които му принадлежат. Образите на Закс имат силата да я заздравят. Затова техният мащаб е „земя и небо“. Инстинктивно понечвам да кажа „библейски“ – но разбира се, ехото е от хасидските истории, от Зохар, от древните псалми.
И все пак това е безусловно съвременна поезия, близка (но и различна) до тази на Паул Целан, с когото я свързват приятелство и дълга кореспонденция. Нейните метафори не са полуфабрикати на смисъла – те го изграждат бавно и постъпателно. От звезди, от прах, от пясък, от пеперуди, вятър, камък и нож. И от време. В тях има кълнове – на лъжливата смърт, посята в стените, на нива, в която пониква скръбта. Усещането е за гласове, които ехтят в огромно пространство, за древна трагедия, в която няма зрители. И точно като в раждането на трагедията ключов е не отделният глас, а хорът – хорът на мъртвите, хорът на спасените, които молят („покажете ни вашето слънце лека-полека“), хорът на сенките, на дърветата, на неродените, на утешителите („цветовете на утехата са твърде нискорасли“). Целият пейзаж е съставен от викове. Само съзерцаващите мълчат, усещайки погледи в гърбовете си. Кой чува? Ухото на човечеството е обрасло с коприва. Повече от половината стихотворения завършват с тире, сякаш срязани преди края си.
Още
Четвъртък, 9 декември 2021
Портал "Култура"
ПЪТУВАНЕ В НЕДОИЗКАЗАНОСТ
от Росица Чернокожева
С вълнение четох и препрочитах книгата на Силвия Чолева „Отиване връщане“. Това са дневникови бележки от няколко пътувания до Прага. И тези пътни бележки се превръщат в сплав от експресия и философия за пътя и пътуването. Уж всичко върви хронологично – по дни и места от пътуването, а се превръща, като всяка добра литература, в своеобразна амалгама от впечатления, реминисценции и асоциации. Това не е безпристрастно, педантично регистриране на времето и топосите, а вълнуваща и многопластова поетично-белетристична фикция. Авторката споделя: „Пътуване към света и към себе си. Открих Прага, себе си продължавам да търся“.
Трудно можем, а и не е нужно, да кажем докъде свършва документалистиката и къде започват душевната рефлексия и фантазията. Да, фантазия, защото Силвия Чолева ни оставя много място да наместим в наратива и нашето дописване на пътуването ? в пространството и времето. Тя се оставя на потока на съзнанието и свободните асоциации. Фактът, че първото издание от 1997 г. се е изчерпало говори, че книгата е търсена и високо оценена.
Още в началото искам да кажа няколко думи и за художничката на книгата Даниела Олег Ляхова. Защото тези фризове на всяка страница не са просто илюстрации – те стават част от словото. Стилизираните елементи, напомнящи дърво, вълни, облаци, човешки фигури и какво ли не още, се вписват в словото и това става естествено и органично. Те наподобяват пиктографско писмо, дават свобода на тълкуването и освобождават въображението. От друга страна, художничката не залага на цветовете, всичко е оформено графично, в черно-бяло, по подобие на фотографската или черно-бялата кинолента. Но най-интересни за мен са тези аморфни черно-сиви и преливащи се петна, които на места напомнят на петната на Роршах. Знаем, че по петната на Роршах се тълкуват асоциациите, които те предизвикват, а оттам се раждат и предположенията за нашата психическа реалност, за душевната ни нагласа. Склонността ни да търсим и виждаме познати форми в безформени картини.
Още
БЯЛО ВЪРХУ БЯЛО
Текст на поета Стефан Иванов написан за представянето на книгата
"Бяло върху бяло" на Еуженио де Андраде през ноември 2021
Когато прочетох за първи път стихотворенията от тази книга, усетих, че влизам в нова и непозната езикова лаборатория. В нея невидимо и по крехък начин властват яснота, прозрачност и чистота. Изневиделица, както естествено ? отива, се появи и неочакваност. В изненадата от нея обаче усетих последователност. Замислих се как ли се култивира почудата в тази лаборатория, едно от основните условия за поезия, философия и живот.
Може би с неуловима настойчивост, с откровена воля за изследване и утвърждаване на чувствата, на тялото на жената, но и на мъжа, но и самото небивало тяло на въображението, на живота, утвърждаване на суровата магия на битието, от която не спира да блика самота, слънце, вода и земя, елементи, които изглеждат прости и бедни за свикналия с безкрайно разнообразие клиент и любител на черните петъци и разпродажбите, но всъщност повече от достатъчни за цял един дълъг живот, изпълнен с щастие и предостатъчно болка.
След като се огледах в белотата на лабораторията открих в нея и други цветове. Както и уроци. Този, който взимам присърце, е за неотложността на любовта. В гласа на тази поезия има една особена радост, в която присъства една прекрасна мудност, присъща на следобеда и на времето след нещо върхово, има особен уталожен екстаз в нея и осъзната и овладяна спонтанност, парадоксална е и сякаш разкрива своите етапи на синтез и премисляне и показва по нагледен начин какво значи онова португалско и непреводимо състояние содад.
Още
Петък, 26 Ноември 2021
Младежки театър "Николай Бинев", София
18:30-20:30
ПРЕДСТАВЯНЕ НА "БЯЛО ВЪРХУ БЯЛО"
ОТ ЕУЖЕНИО ДЕ АНДРАДЕ
Представянето на книгата на Еуженио де Андраде ще се състои от 18.30 часа на 26 ноември в Камерна зала на Младежкия театър "Николай Бинев". Ще участват двамата преводачи Мария Георгиева и Цочо Бояджиев, книгата ще предстви Стефан Иванов, а стиховете ще чете актьорът Нено Койнарски. Гости на събитието ще бъдат представители на Институт "Камойш" в София.
Еуженио де Андраде е литературният псевдоним на Жозе Фонтиняш. Роден е на 19. януари 1923 г. в португалското село Повоа де Аталая. Започва да пише поезия през 1936 г. и публикува първата си поема „Нарцис“ през 1939 г. Еуженио де Андраде става известен с появата на стихосбирката „Ръцете и плодовете” (1948 г.) Работи 35 години като административен инспектор към Министерството на здравеопазването. Получава множество португалски литературни награди – Награда на международната асоциация на литературните критици през 1986 г., Награда Дон Диниш през 1988 г., Голямата награда за поезия на Португалската асоциация на писателите през 1989 г., както и най-престижната литературна награда – Камойнш (2001 г.) Въпреки известността си Еуженио де Андраде се стреми да се дистанцира от т. нар. социален, литературен и светски живот и поради тази причина публичните му изяви са малко.
Автор е на 27 тома поезия, както и на детски книги, проза, превежда на португалски език Сафо, Федерико Гарсия Лорка, Янис Рицос, Рьоне Шар, Хорхе Луис Борхес. В творчеството си демонстрира независимост от различните литературни движения, в чиито условия се появяват творбите му.
Еуженио де Андраде е считан за един от най-забележителните писатели на XX век, той е сред най-четените и превеждани португалски поети. Умира в Порто през 2005 г. след продължително боледуване.
"Еуженио де Андраде направи революция в нашата поезия. До него поезията беше пресечна точка с нещо друго, представяне на реалност, предхождаща стихотворението или отвъд самото стихотворение. С него поезията престана да бъде средство и се превърна в субстанция на себе си. Превъзходството на думата над идеята приключи."<-I>
"
Жозе Толентино Мендонса, португалски кардинал, поет и теолог
Още
Вторник, 16 Ноември 2021
Библиотека на Гьоте-институт, София
18:30-20:00
ПРЕМИЕРА НА "ШЕСТВИЕТО"
ОТ КИРИЛ ВАСИЛЕВ
Премиерата на новата стихосбирка на Кирил Василев с участието на Ани Илков и Яна Букова ще се състои в библиотеката на Гьоте-институт, София.
Кирил Василев е роден в София през 1971. Завършил е културология в Софийския университет.
Автор е на стихосбирките „Три поеми“ (2004), „Липсващи страници“ (2010) и „Провинции“ (2015). Носител е на награди от поетическите конкурси „Иван Николов“ (2015) и „Веселин Ханчев“ (1995).
"Това е разтърсваща книга. Майсторски построена, социално остра, екзистенциално оголена. И същевременно топла, пълна със строгост и разбиране, болка и съпричастие към човешката немощ и всекидневен героизъм. Една книга за крушението и оцеляването, особено актуална и особено необходима в пределната и трудна ситуация, в която се намираме всички днес."
Яна Букова
"Кирил Василев не е между популярните, но безспорно е един от най-сериозните автори на литературната сцена у нас. Неговият глас идва от най-мрачните дълбини на високия модернизъм. Това е глас не само просветен, но и вече просветлен. Глас, който си дава сметка за девалвацията на епифаниите днес, но продължава да очаква онези мигове, при които от случаен битов детайл внезапно избликва Битието - и бързо се вледенява в релефно скулптирани строги стихове."
Марин Бодаков
Още
11 Септември 2021
Тоест
ПО БУКВИТЕ:
ВАСИЛЕВ, ЕФТИМОВ, СТРУГАЦКИ
От Марин Бодаков
left
Кирил Василев не е между популярните, но безспорно е един от най-сериозните автори у нас. Неговият глас идва от най-мрачните дълбини на високия модернизъм. Това е глас не само просветен, но и на вече просветлен. Глас, който си дава сметка за девалвацията на епифаниите днес, но продължава да очаква онези мигове, при които от случаен битов детайл внезапно избликва Битието – и бързо се вледенява в релефно скулптирани строги стихове. Този глас не бърза.
Поетическото пространство у Кирил Василев става мястото на синхронизация на личния упадък с упадъка на света. Това е съпротивата на поета спрямо свят, който иска да живее без Бог, но и не може да живее с Бог. Свят, в който по пътя към смъртта в съзнанието на лирическия Аз постепенно изчезват всички различия между нещата – и може би точно тук е религиозната (о)мая на текстовете в „Шествие“.
Същевременно пред нас е задушевна книга, в която можем да разпознаем, вече рафинирано, собственото си унижение и самоунижение, собственото си отчаяние и примирение. Но и могъща политическа – и напълно конкретна в този свой спектър – книга, която доблестно отказва всякакъв компромис в назоваването на човешкото състояние. И с падащия екзистенциален мрак.
Още
Вторник, 12 Октомври 2021
Младежки театър "Николай Бинев"
18:30-20:00
ПРЕМИЕРА НА "НЕ СА ЧУДОВИЩА"
ОТ НИКОЛА ПЕТРОВ
Никола Петров (1987) e автор на книгите „Въжеиграч“ (ИК „Жанет 45“, 2012) и „Бяс/бяло“ (Фондация „Литературен вестник“, 2017). През 2011г. получава първа награда в Националния младежки конкурс за поезия „Веселин Ханчев“. От 2015 г. насам участва в редица издания на представлението „Актьори срещу поети“ в Театрална работилница „Сфумато“. Негова поезия е превеждана на испански.
"Не са чудовища" е третата му стихосбирка, която излезе тази година в Издателство за поезия ДА.
За нея преводачката Нева Мичева казва: "Поезията на Никола Петров е направена от диалози наум, от припознавания, двойници, заклинания, „малокръвни занимания“, тъмни вестибюли и забравени чадъри. Но хоризонтът ? е свършекът на света и в страшната светлина оттам всяко нещо става по-друго и по-важно, и по-незаобиколимо от просто себе си."
А ето какво пише за поезията Никола Петров в Речника в книгата: "Когато се е сблъскал с хаоса на света, човек е започнал да го рисува, да го изпява, да го подрежда в други възможни разкази и колажи, да го люлее за успокоение, да му прави заклинания – и така може би е тръгнало всяко изкуство. За мен поезията е най-близка до заклинанието."
Новата стихосбирка на Никола Петров ще бъде представена от поета и драматург Стефан Иванов.
Още
Неделя, 10 Октомври 2021
Портал "Култура"
УДИВЛЕНИЕ ОТ ВРЕМЕТО
Разговор на Радослав Чичев с Никола Петров
за новата му стихосбирка „Не са чудовища“
(Издателство за поезия ДА)
Страшното в приказките е едно, чудовищата на реалността друго. Какво откриваш в този сблъсък между фантазия и реалност?
В приказките чудовищата често са отделени от нас. В митологията на съвремието сякаш е същото: говорим за лоши хора, за „социопати“, сякаш ние, добрите, сме неспособни на зло. Тази въображаема чуждост на злото ни дава комфорт: кара го да изглежда разобличимо и екзотично. В реалността чудовището е по-често трагичен образ с оправдани (пред себе си) намерения. То е твърде близо до нас, а понякога и вътре в нас, което го прави по-страшно.
От една страна мисълта, че злото може да не разпознава себе си като зло, е смущаваща, защото започваш да се съмняваш кой си и на какво си способен. Но от друга страна ти помага да простиш.
Сякаш в тази книга изследваш потайностите на душата. Тъмните ? части. Какво е за теб нощта в стиховете ти и нюансите на тъмното?
Тъмнината не би била тъмнина, ако го нямаше деня. Ако едно стихотворение няма нищо светло и нищо човешко, то би било повече скучно, отколкото мрачно, тъй като мракът се ражда именно в контраста с надеждата. Затова и нощта ме интересува най-вече като част от контраста, от нюансите.
Ако контрастите се фойерверките на изкуството, то нюансите са правдоподобността му. С времето започваш да се интересуваш предимно от нюансите. Но на мен ми харесва да слагам и от двете, когато пиша.
Още
Събота, 19 Декември 2020
Blog of Ivan
СИЛВИЯ ЧОЛЕВА:
ОТИВАНЕ ВРЪЩАНЕ
От Иван П. Петров
Тиха, деликатна, дистанцирана, тревожна, вглъбена книга.
Събрани бележки от пътувания до Прага, осъществени след падането на Стената и отварянето на границите. Пътувания, които се усещат като едно, като снимка от началото на деветдесетте, преходен период на разпад и пренареждане, най-вече на губене; на инвентаризиране и преподреждане на вътрешните чупливости.
Клиширано, но: най-доброто от пътуването никога не се състои в срещата с новото на посетените места, а в отвличането на вниманието на ума по непознатото. Така под вече отпуснатия юмрук на съзнанието избуява всичко, което е било смазвано от познаните пейзажи, познатите хора, познатото ежедневие, познатия език, познатите разговори, мълчания , личности, дори познатото им отсъствие. Среща се новото, за да се опознае по-добре старото и да му се счупи кората, която го пази от промяна. Която го умъртвява в статичната си непроменимост. Ликвидизиране на настоящето и на натрупаното минало, разчистване на място за бъдещото.
Още
2021 © Издателство за поезия ДА. Всички права са запазени. | Контакт
