|
|
 |
|
|
Марианна Георгиева
ИЗХОД
Издателство за поезия ДА
София 2019
Език - български
Брой страници: 60
ISBN - 978-619-7082-50-0
– “Изход”, чиято премиера мина неотдавна, е третата ви книга, какво научихте за себе си от първите две?
– Може би това, което със сигурност преживях като опит, е, на първо място, ужасът да напишеш нещо и да го покажеш някому. Когато написах първата си книга (бях леко принудена да го направя, в най-добрия смисъл на тази дума), се сблъсках с дълбочината на изначалното недоверие и песимизъм, които явно съм изградила, защото след като натиснах send и изпратих ръкописа на първата си книга “Длъжникът”, загасих всички лампи вкъщи и стоях в тъмното, имайки чувството, че ще настъпи краят на света. От днешна гледна точка си давам сметка, че в този акт има дълбока надежда, както и че това е въпрос не само на талант да боравиш с думите, не само на среща – да намериш подходящия кореспондент в смисъл на този, който ще получи твоето литературно послание, ами и на шанс – защото понякога не се случва така, че тази първа надежда да бъде утвърдена. Но всеки има интуиция и трябва да я слуша по отношение на това кого и за какво иска да попита. Била съм свидетел на това как утвърден писател обяснява колко е трудно, ако се наложи да каже на някого, че текстът му не става. Аз, без да имам подобен менторски опит, също съм се питала – дали е редно и как трябва да се постъпи, ако една литературна заявка не отговаря на някакви критерии.
Параноята е много талантлива писателка, Марин Бодаков, К – вестник за критика, дебати и културни удоволствия, K-34- брой 21, 14 юни 2019
Разпространява се от:
Джак Гилбърт
ДА СЕ ОТКАЖЕШ ОТ РАЯ
Издателство за поезия ДА
София 2022
Език - български
Превод - Димитър Кенаров
Брой страници: 104
ISBN - 978-619-7082-71-5
Джак Гилбърт е роден през 1925 г. в град Питсбърг, щата Пенсилвания. Работи като пътуващ търговец, служител във фирма за борба с вредителите, металург. През 1962 г. излиза дебютната му стихосбирка, която го превръща в литературна знаменитост, но скоро след това той напуска САЩ и се оттегля от обществения живот. През следващите десетилетия живее в Италия, Гърция, Англия, Дания. За цялата си кариера публикува пет стихосбирки, всяка от които е оценена високо, макар че самият Гилбърт остава в публична сянка. Четвъртата му книга, „Да се откажеш от рая“, получава Националната награда на критиците на САЩ. „Известен с отказа си от известност“, както пише „Ню Йорк Таймс“ по повод смъртта му през 2012 г., Джак Гилбърт е един от скритите диаманти на американската поезия. Писателката Меган О’Рьорк го описва по следния начин: „Гилбърт не е просто забележителен поет. Той е поет, чиято прямота и яснота ще се харесат на много читатели... поет извън времето си, който практикува поетика на чистотата в един все по-какофоничен свят – лиричен призрак на една неслучила се литературна история“.
Джак Гилбърт умира през 2012 г. в старчески дом в Бъркли, Калифорния, но камбаната на поезията му продължава да звучи, макар да са малцина онези, които са имали щастието да чуят бистрия `и звук. За целия си живот той издава едва пет стихосбирки, но всяка от тях е значима, изпълнена със смисъл, докосваща сърцето. „Да се откажеш от рая“, излязла през 2005 г., остава все пак любимата му. Непреклонният му отказ от публичност вероятно го е лишил от по-широка популярност сред читателите на поезия и го е оставил на ръба на литературния канон (въпреки всъщност немалкото официални награди), но отказът е този, който му е позволил също така да се превърне в големия поет, който имаме днес пред себе си. Гилбърт отказва рая, защото той вече живее в него, в истинския, тук, на земята.
„Гилбърт не е просто забележителен поет. Неговата прямота и яснота ще допаднат на много читатели – на тези, които не могат да понасят самосъзерцаващата се мъглявост на голяма част от съвременната поезия… Гилбърт е рядкост, особено в днешни дни: поет извън времето си, който практикува изчистена поетика в един все по-какофоничен свят – лиричен призрак на една неслучила се литературна история.“
Меган О’Рурк, „Слейт“
„Когато става въпрос за светоглед, ние сме склонни да се сблъскаме с фалшивия избор: или сме реалисти, които твърдят, че светът е ужасен, или наивни оптимисти, които твърдят, че светът е прекрасен и си затварят очите. Гилбърт избира средния път, по-добрия път, мисля: той ни казва, че светът е ужасен и прекрасен едновременно и трябва да му се радваме.“
Меган Елизабет Гилбърт, „Атлантик“
Разпространява се от:
Луиз Глик
ТРИУМФЪТ НА АХИЛ
ДИВИЯТ ИРИС
МЕДОУЛЕНДС
Издателство за поезия ДА
София 2022
Език - български
Превод - Надежда Радулова, Калоян Игнатовски
Брой страници: 192
ISBN - 978-619-7082-76-0
Нобелова награда за литература 2020
"Необикновено и богато въображение... Стихотворенията на Глик притежават деликатна мощ, изтъкани са от огън и въздух, а зад привидната им крехкост се крие жилавост"
- Стенли Кюниц
"Гласът на Глик е без аналог в съвременната американска поезия. Нейната поетическа територия се разполага в уединението на аналитичната мисъл. Енергията на поезията ?, подобна на лазер, пречиства, а също така обективизира и подрива, като оставя у читателя незаличимо впечатление."
- Рита Синьорели-Папас
"През целия си живот Глик ни показва как да накараме езика да означава нещо и в същото време да побира в себе си всичко."
- Клаудия Ранкин
Разпространява се от:
Линда Грегърсън
МАШИНИ ЗА ДИШАНЕ
Издателство за поезия ДА
София 2018
Език - български
Превод - Надежда Радулова
Брой страници: 111
ISBN - 978-619-7082-39-5
Има само две теми – любовта и смъртта. В някои животи има дълги периоди, в които смъртта не е осъзната – хора, които са благословени със здраве и не са били близо до умирането. Много пъти смъртта настъпва в болницата, а не у дома, но аз съм човек, който цял живот е бил болен, майка ми почти умира след раждането ми, нейната майка е умряла с раждането ?. Прекарах много време в клиники и болници, а след това и най-малката ми дъщеря, втората ми дъщеря почти умря, защото при раждането получи мозъчен кръвоизлив и ние не знаехме дали тя ще оживее, тя беше само на три часа, когато това се случи. Така че през целия си живот съм била със съзнанието за уязвимостта на тялото, за това, че здравето, което имаме, всъщност е много крехко и не бива да се приема за даденост. Ще ви разкажа една история, свързана с моя баща – той беше много близък с невероятния ми чичо Джейкъб, който живя деветдесет или деветдесет и две години. И когато беше около осемдесетгодишен, баща ми веднъж ми каза за него, че той не иска да умира. Това бяха единствените думи на баща ми и аз усетих, че той беше разочарован от това, че чичо ми не може да приеме факта, че някога ще умре. Баща ми възприемаше това като лъжа. Той винаги е бил изключително честен, още докато бях много малка, той говореше за умирането, за това, че животът е краен. Аз също имах това усещане за неговия характер – че той е изграден около това знание, без да си представя, че може да избегне умирането, или неясно как да се защити от него. И се опасявам, че много, много дълбоко това ми е повлияло и затова, когато аз видя или прочета за хора, които срещат смъртта, протестирайки: „това не се случва, това не може да се случи на мен“, това ми се струва отвратително. Наистина. Защо не ти? Това се случва на всеки.
Архитектурата на писането, Линда Грегърсън, Портал Култура, 18 юни 2018
Разпространява се от:
Бей Дао
ПЕЙЗАЖИ НАД НУЛАТА
Издателство за поезия ДА
София 2021
Език - български
Превод - Веселин Карастойчев
Брой страници: 106
ISBN - 978-619-7082-65-6
И все пак.
Чета математически прецизните формулировки, съставящи ред по ред неговите стихотворения. Енигматични. Магнетични. Центростремителни. И пред мен има две възможности: едната е да чета Бей Дао в неговия контекст, а другата е - изобщо да не се съобразявам с него.
В първия случай се уповавам на монографията на Веселин Карастойчев "Думи в полет", посветена на проблемите в съвременната китайска поезия - и когато попадна на лексемата "слънце", вече ще знам, че Бей Дао я десакрализира; лексемата е почистена от политическите наноси върху нейния смисъл. По същия начин, когато чета "аз не вярвам" в стихотворение, ще знам, че става дума за вярата в доминиращата политическа доктрина.
Бей Дао, а след него и поетите от неговото поколение, се отвръща от официозната поетика - той е сред редакторите на първото неофициално литературно списание в Китай. Същевременно пред Бей Дао има извънредна задача: той може да бъде опонент на конюнктурната лирика, с която пропагандната машина на китайската държава облъчва населението, но един ден по историческа неизбежност въпросната идеологическа агитация ще бъде сменена с нова идеологическа агитация.
По буквите: Бей Дао, Бодлер, Прешерн,
Дневник, 29 юни 2021
Разпространява се от:
Еуженио де Андраде
БЯЛО ВЪРХУ БЯЛО
Издателство за поезия ДА
София 2021
Език - български
Превод - Мария Георгиева, Цочо Бояджиев
Брой страници: 80
ISBN - 978-619-7082-68-5
Еуженио де Андраде е литературният псевдоним на Жозе Фонтиняш. Роден е на 19. януари 1923 г. в португалското село Повоа де Аталая. Започва да пише поезия през 1936 г. и публикува първата си поема „Нарцис“ през 1939 г. Еуженио де Андраде става известен с появата на стихосбирката „Ръцете и плодовете” (1948 г.) Работи 35 години като административен инспектор към Министерството на здравеопазването. Получава множество португалски литературни награди – Награда на международната асоциация на литературните критици през 1986 г., Награда Дон Диниш през 1988 г., Голямата награда за поезия на Португалската асоциация на писателите през 1989 г., както и най-престижната литературна награда – Камойнш (2001 г.) Въпреки известността си Еуженио де Андраде се стреми да се дистанцира от т. нар. социален, литературен и светски живот и поради тази причина публичните му изяви са малко.
Автор е на 27 тома поезия, както и на детски книги, проза, превежда на португалски език Сафо, Федерико Гарсия Лорка, Янис Рицос, Рьоне Шар, Хорхе Луис Борхес. В творчеството си демонстрира независимост от различните литературни движения, в чиито условия се появяват творбите му.
Еуженио де Андраде е считан за един от най-забележителните писатели на XX век, той е сред най-четените и превеждани португалски поети. Умира в Порто през 2005 г. след продължително боледуване.
Еуженио де Андраде - Бяло върху бяло
Разпространява се от:
Алеш Дебеляк
КРАЙ НА НОСТАЛГИЯТА
Издателство за поезия ДА
София 2013
Език - български
Превод: Людмила Миндова
Брой страници: 94
ISBN - 978-619-7082-03-6
Големият словенски и европейски поет пристигна за първи път у нас през 2013 година на първия Литературен фестивал. Току-що беше излязла неговата първа стихосбирка на български език „Край на носталгията“ в превод на Людмила Миндова. Тогава прочетохме на глас стиховете му, разговаряхме за балканските работи, балканските мостове и за това, че когато чете, човекът е гражданин на света. Сега, две години по-късно, Алеш Дебеляк (1961-2016) вече е в по-добрия свят... На 28 януари нашият свят загуби и този поет. Още една след смъртта в края на 2014 на Томаж Шаламун. Дебеляк беше свързан духовно и приятелски с големите литературни имена на съвремието ни. Преподавател, есеист, колумнист, автор на 14 книги с есета и на 8 с поезия. Стиховете му са превеждани на различни езици, награждаван и обичан поет.
В текста си за Дебеляк в книгата му с избрано на български „Край на носталгията“ Георги Господинов написа: в тази поезия детето, светът и поезията се сливат в едно.
Самият Дебеляк в есето си „Републиката на буквите“ казва: Аз съм обикновен човек на модерното време. Използвам книгата, за да си потърся подслон, бил той и временен, в пастишите на разказаното и преживяното, на реалността и фантазията. Разгръщам книгите, не пия и не шофирам: предпочитам да пуша и летя, директно през тунела под града и през централния площад, за да прелетя за миг под стария чинар до императорския мост и после да изникна между аркадите на примамливите витрини.
За мен географията на градовете и пристанищата, на улиците и площадите се припокрива с литературната топография. Прочетените стихотворения и романи са епизоди от историята на един отделен град, в който могат да бъдат разпознати всички градове. Напрежението между трескавата тревожност и вълнуващото откривателство, което мен, обикновения човек, ме обзема при скитанията из въображаемите градове, описва добре модерния манталитет, в който неизбежната привързаност към родното място се сблъсква с настояването за свободен избор на идентичността.
Алеш Дебеляк: Смъртта те прави вечност
, Програма Христо Ботев, 4 февруари 2016
Разпространява се от:
Илко Димитров
ЧЕРНО
Издателство за поезия ДА
София 2018
Език - български
Брой страници: 188
ISBN - 978-619-7082-44-9
Добре известно е, че колкото черното е по-истинско, толкова по-малко то излъчва. Образи и ритъм, смисъл и културни диалози… влияния, школи и традиции, всичко се абсорбира. Любезният читател остава пред книгата и не подозира, че я държи в ръцете си. Чете я, но всъщност чете себе си… защото книгата я няма. Тя е в Черното и тегли драгия зрител именно натам. Затова и поезията на Илко Димитров е някак апофатична. По-лесно е да кажем какво не е тя. Изхождайки от презумцията, че „светът отново е неузнаваемо различен“, лирическият наратив може да се опише като разказ за това, че „когато се появят новите сетива, идва и новата реалност”. Въпросът е какво може да знаем за тази реалност. Как да я разкажем? Доколко е споделима? Защото един от стиховете (този на 83 стр.) проблематизира именно това: „колко все по-невъзможно е да се мисли обобщено“. И понеже всяко мислене е своего рода обобщение, поетиката на „Черно“ има своето родство по избор с дзен притчите. Не би било безкрайно глупаво, ако всяко от стихотворенията се опише като коан, чрез който се бичува здравият разум. Сякаш текстовете са антидот, необходим, за да се излезе от токсичната омая на самовлюбената, нарцистична визия за митопоетичност. Поезията не е нито митична, нито поетична. Дори не е поезия, внушава ни „Черно“.
За смъртта и други смисли
Николай Петков, Култура / Брой 4 (2957), Април 2019
Разпространява се от:
Белослава Димитрова
МЕСО И ПТИЦИ
Издателство за поезия ДА
София 2019
Език - български
Брой страници: 64
ISBN - 978-619-7082-52-4
Поезията на Белослава Димитрова в „Месо и птици“ е, както пише Ани Илков, „радикален лирически разказ“. Да, тя е радикална, сурова и „необработена“. Тя е честна до бруталност – не е достатъчно да изразиш, това не стига. И тази честност, която се е случвало да я открием другаде, при други писатели, не е художествена честност. Тя е житейска, болезнена, затова и е невъзможно да бъде „заподозряна“. Ако говорим за „разказ“ тук, той е за личната катастрофа, за семейството не като огнище на нашето „заедно“, а като огнище на разпад, място, в което „демонът отключва злото“, където всеки „мрази живота си / мрази душата си...“, където нямаш много възможности. Можеш да се изправиш срещу това „сама вътре в себе си“, да „проявиш“ воля, да „стиснеш себе си за гушата“.
В „Месо и птици“ тялото е призвано да извършва много. То носи болката, „поема удара“, то я и отнема, остава студено и безстрастно, „обезлесено“. То страда, но е и инструмент за преработване на страданието. То е мъртво, но и живо – „Пулсът е тук / Сърцето е тук/ Кръвта се върти / Вдишвам!“
В тази поезия ще открием едновременно драмата да си млад и да те стигне непоносимото, да се опитваш да си обясниш живота в неговата тъмна, ужасна страна, която си мислиш, че не съществува или пък е далеч – далеч във времето, далеч при другите. Но злощастието се стоварва върху теб и ти „лежиш“ премазан. Трупаш „своята болка и срам“, избираш да го правиш в самота. Едновременно с това героинята в „Месо и птици“ е с опита на възрастен, опит, който уморява, не спестява отчаянието. Но позволява хладна отстраненост. Отчуждение. Регистриране на факта, че никога няма да го има предишното ни „ние“. И съзнавайки това, приема тази двойственост – „Дете и старец в мен“...
Разрязване на себе си, Катя Атанасова, Култура / Брой 1 (2964), януари 2020
Разпространява се от:
Кристин Димитрова
УВАЖАЕМИ ПЪТНИЦИ
Издателство за поезия ДА
София 2018
Език - български
Брой страници: 84
ISBN - 978-619-7082-42-5
Чел съм стихосбирката на Кристин в ръкопис. Чел съм я и като отпечатана книга. И винаги я чета така, сякаш я чета за пръв път. Казвал съм, че Кристин е напълно разпознаваема и напълно неподражаема, но тук думата ми е за друго. Тази книгата стряска. Затова забравям някои, повечето текстове. И за мен постоянно са нови, безпардонни, смътни. “Уважаеми пътници” е свят на бутафории. Всичко е плоско. Всичко е плитко. Претъпкано с мили вехтории, от които едва се диша. И заради които само се диша. Тук-таме тапетът е разпран и отзад се вижда Нищото. Единственото, което реално съществува, е човекът. Не кой да е човек, а твърде умната Кристин. Самотният човек, който понася всичко зловещо и причудливо. И успява да види чудеса. Да ги направи. Да види опакованите в тапети хора, да проникне в машинарията им. И то точно тогава, когато се разделя с тях – и очаква нова, още по-голяма раздяла. Един изключително прозорлив човек, който вижда захабените тапети на съществуването. В тази книга има много повече болест, отколкото смърт. Детството е отвратително и произвежда настоящето. Детството е хубаво само с връстниците. Има руини от хумор. Метеорити от някогашен сарказъм, които ни цапардосват. Има ги приказното средновековие на рицаря Кристин и въздушните катедрали на фейсбук и туитър. Има го вакуумът на истината, имплозията на истината. През последните седмици и месеци неведнъж от сериозни хора чувам, че поезията трябва да се занимава с изворите на злото. Но виждат злото само в другите. Кристин го вижда как пропълзява навсякъде и ни обвързва с паяжините си. Това е най-тъмната книга на Кристин. Най-тъмната любов. Най-силната.
Марин Бодаков
Спирка Кристин
Марин Бодаков, К – вестник за критика, дебати и културни удоволствия, К-16 – брой 4, 8 февруари 2019
Разпространява се от:
Лидия Димковска
(НЕ)УДОБСТВОТО НА СЪЩЕСТВУВАНЕТО
Издателство за поезия ДА
София 2023
Език - български
Брой страници: 120
ISBN - 978-619-7082-78-4
През последните три десетилетия, от първата ? поетична публикация „Раждания от Изток“ (1992), през „Огънят на буквите“ (1994), „Изгризани нокти“ (1998), „Нобел срещу Нобел“ (2001), „pH неутрално за живот и смърт“ (2009), романите „Скрита камера“ (2004), „Резервен живот“ (2012) и „Но-Уи“ (2016), книгата с разкази „Когато напуснах Карл Либкнехт“ (2019), до последните стихосбирки „Черно на бяло“ (2016) и „Гранично състояние“ (2021), Лидия Димковска се утвърждава като несъмнено най-силният творчески глас на поколението македонски писатели, родени през седемдесетте години на XX век.
Гоце Смилевски
Лидия Димковска пише изключително добри стихотворения, които понякога приличат на роуд мууви и ти влизат под кожата.
Матиас Елърс
Носещи болка, причудливо-закачливи, мъдри, обезоръжаващи. Тези стихотворения намират верните отговори с прецизна точност.
Хелън Морт
Лидия Димковска ни показва, артикулира, разкрива всичко, което животът e, а може би не искаме да осъзнаем. Думата ? е като пробождане с острие, което възкресява мъртвите, изправяйки ни пред всичко, от което искаме да се отречем.
Искра Гешоска
Специфичният авторски почерк на Лидия Димковска – както в поезията, така и в романите – е именно яростното писане, без задръжки и резерви, със собствената ? кожа като „гарант“ и свидетелство за дълбоките, свещените тайни на вечно скитащата душа, които не оставят никого равнодушен...
Елизабета Шелева
Разпространява се от:
Ю Дзиен
ДАВАМ ИМЕ НА ЕДНА ВРАНА
Издателство за поезия ДА
София 2023
Език - български
Брой страници: 194
ISBN - 978-619-7082-77-7
Изобщо, поезията на Ю Дзиен е обърната към реалността и се стреми да я види, стреми се да я разбере. Друг е въпросът, че постоянно се блъска в стъклената преграда пред нея; постоянно остава уловена в собственото си съзнание, колкото и да иска да постигне нещото само по себе си. Стихотворението, дало име на сборника, говори точно за това – за трудността да говориш за враната сама по себе си, да проумееш света извън собствената си представа за него.
Впрочем същата тема според мен е присмехулно подхваната в „Хей, свят, ела“. Ю Дзиен говори от името на човек, който в самотата си иска да приветства целия свят, всяка душа, която би дошла при него – жена, мъж, старица, мравка, комар, готов в проститутката да види невеста, в дрипавия – побратим, в покритата със струпеи баба – майка и т.н. Но когато в самотата му навлизат реални хора – съвсем банални жена, мъж, старица, мравка, комар, – те му остават напълно чужди, не будят никакво желание за общуване. Пропъжда ги, убива комара и отново започва да копнее светът да дойде при него. Въображаемият свят, разбира се.
С други думи, не бива да гледаме на поезията на Ю Дзиен като на реалистична поезия, тоест като описваща реалността. Тя е по-скоро хипнотизирана от пълнокръвието на света, от изобилието на случващото се в него и описва именно този свой захлас. Това много често е и функцията на метафората в много стихотворения – не да обясни реалността, а да добави към нея случване, размах, сюблимност. Което също си е романтически жест.
Зорница Христова
Разпространява се от:
Ивайло Добрев
ВМЕСТО ГЛАВОБОЛИЕ
Издателство за поезия ДА
София 2016
Език - български
Брой страници: 73
ISBN - 978-619-7082-23-4
първи урок/ брадичката/ докосва/ цигулката// последен урок/ цигулката/ докосва брадичката
(„Уроци по цигулка”)
Това е четвъртата и най-цялостната книга на Ивайло Добрев: изумлението, ядът и примирението на лирическия Аз най-после нежно са сплавени; субектът и обектът в текстовете изобретателно разменят местата си; към нас внезапно надзъртат сюрреалистични гледки; стихотворенията са прецизно изградени, изстудени... и много елегантни; категоричното и енигматичното редуват посланията си; има отправки към разни посоки в историята на българската поезия; накиселява млад и свободолюбив хумор...
точка по точка петно по петно/ едно е ясно/ нищо не е само помежду ни/ всичко е между всички.
Марин Бодаков
Ходене по буквите, Марин Бодаков, Култура - Брой 10 (3155), 17 март 2017
Разпространява се от:
2022 - 2023 © Издателство за поезия ДА. Всички права са запазени. | Контакт
| | |
